Заради майсторлъка на великия нападател на Черно море наказали за една година легендарен вратар на ЦСКА

Докато се играе футбол в България, а и по света, винаги ще има футболисти, които ще се помнят. Един от тях е Стефан Богомилов-Чечи. Име, което всички поколения, привърженици на Черно море, ще знаят. Чечи държи два уникални рекорда и те едва ли някога ще бъдат надминати. Той е голмайстор №1 в историята на „моряците“ в „А“ група – 162 попадения, и играчът, вкарал най-много голове в елита с глава – 98.

В интервю за в "Народно дело Седмицата" Стефан Богомилов се върна в спомени на терена.

– Г-н Богомилов, през април навършихте 70 години. Как се чувствате?

– Със сигурност по-млад от мнозина мои връстници. С дух и енергия на младеж, които ми даде спортът. Дори на 70, още играя футбол с ветераните, още ми се бяга. Сега, ако стана и отскоча, ще ритна телевизора над вас (смее се).

– Често ли се връщате назад във футболното си време?

– Не само често, а всеки ден. У дома имам стая със снимки, сувенири, флагчета и значки от мои мачове. Преди да си легна, ги гледам, събудя ли се, първата ми работа е отново да ги видя. Усещането е неописуемо.

– Какво означава за Вас Черно море?

– Родният, обичан и единствен клуб за мен. Клуб, който ми позволи да обиколя света и с който играх в три континента – Европа, Азия и Африка.

– Незабравимите Ви мачове?

– В „А група с водещите тимове и дербитата на Варна. На международната сцена – победите над Аякс с 3:1 и Спарта (Прага) – 4:3 на „Юрий Гагарин“, над Нотингам с 1:0 в Англия. За Аякс играха Пит Кайзер и Кройф, който току-що изгряваше. Спарта пък дойде с 9 национали, а аз им вкарах три гола с глава. На банкета, когато разбраха, че не съм национал, чехите не можеха да повярват. Нотингам пък беше вицешампион на Англия, когато го бихме на неговия стадион.

– Помните ли дебюта си?

– Как да го забравя. Беше през есента на 1962-ра в градското дерби със Спартак. Бях на 17 години и 6 месеца. Тренирах с мъжете, но не вярвах, че ще попадна в групата, и се прибрах у дома. Дойдоха вечерта с „Волга“ и ме взеха на режима в „Дружба“. Тъй като във всички стаи бяха по двама, ме сложиха при треньора Манол Манолов-Симулията. Той взе да ме разпитва в какво състояние съм, какво ще кажа за мача и т.н. На другия ден отидох в съблекалнята, но не се съблякох, и отидох да гледам двубоя от трибуните с един известен запалянко от Гръцката махала. На почивката „Спартак“ водеше с 2:0 след голове на Стефан Стефанов-Заяка. Тогава по радиоуредбата съобщиха да се явя в съблекалнята. Бате Симо ми каза да се събличам и да съм готов за две минути. Влязох и се представих добре. Бих много удари, но Вълчанов ги извади. Загубихме, но майката на бъдещата ми съпруга, която беше спартаклийка, ме похвали и призна, че съм я накарал да трепери.

– През 1969-а изпускате драматично бронзовите медали…

– Вината е в нас. Три кръга преди края водехме с 3:1 на Локо (Пд) във Варна, но ни изравниха. В предпоследния кръг изгубихме с 1:3 в Перник, а и равен ни стигаше за третото място. Играхме без Божил Колев и Никола Димитров. Първият бе със счупена ръка след мач на младежкия национален тим, а вторият – със счупен крак, след гостуването ни за приятелска среща с Унгария през седмицата. Треньорът ни попита кого да постави централен защитник. Нашето желание бе Янко Атанасов-Царя. Той беше 10 години титуляр на този пост, преди Божил да го измести. Треньорът обаче върна като последен нападателя Здравко Митев. Това се оказа фатално и въпреки че открих резултата, набързо ни вкараха три гола. На почивката Янко влезе, а Здравко мина в атака, но бе късно. Съжалявам, че завършихме четвърти, а не трети, защото това бе един от най-големите отбори в историята на Черно море. Друг е въпросът, че нямаше да излизаме от тройката по онова време, ако не трябваше да играем за ЦСКА.

– Кои от тези 162 гола са Ви най-ценни?

– Всичките, защото повече от тях носеха точки. Аз не вкарвах при 3:0 или 5:1 за нас, а най-често, когато губехме, при равен резултат или нерешен мач в наша полза. Веднъж пък при 1:1 срещу ЦСКА в София скочих над Стоян Йорданов и се разписах с глава. След това го наказаха близо година да не играе, тъй като е позволил да го надскоча.

– Имате ли рецепта за головете с глава?

– Дар Божи ми бе отскокът, след това оставаше само да насоча точно топката. Два гола не ми стигнаха да се разпиша 100 пъти с глава, но друг не го е правил 98 пъти като мен. Гунди и Паро Никодимов например едва ли са минали по 30.

– Защо си тръгнахте от Черно море?

– През 1976-а изпаднахме, а аз цяла година не бях здрав. След сблъсък с брат ми на тренировка пострадаха глезенът и ахилесът ми. Баба Стойка от Константиново ми помагаше, но ми трябваше и почивка. Такава обаче не ми бе давана и ме пускаха неподготвен в мачовете. Когато попитаха треньора защо сме изпаднали, той отговори, че аз съм провалил тима. Отидох в Белослав, участвах в няколко срещи и се отказах. Ако бях здрав, можех да играя за Черно море до 40 години.

– Съжалявате ли, че не Ви канеха в националния отбор?

– Тогава не, сега да. Редовно ме викаха на лагери, но аз бях несериозен. Правех се на контузен и на първата седмица се връщах във Варна при семейството. Съжалявам само, че се разминах със среброто от Олимпиадата в Мексико ’68. На тренировка стъпиха върху ръката ми и ми бе счупена костица между два от пръстите. Болката бе нетърпима, постоянно пулсираше и след два дни гипсираха мястото. Треньорът ме попита ще мога ли да играя и аз бях искрен, че едва ли ще съм в състояние да помогна. На мое място взеха Стоян Маринов-Чаната от Русе. Години по-късно, когато идваше във Варна, ми благодареше, че съм му осигурил медал и пожизнена пенсия.

– Вярно ли е, че сте се разминали с Левски и Славия?

– Да. С Левски тренирах 10 дни, когато Гунди бе контузен. Когато го попитаха дали ще им свърша работа, той каза: „Чечко е великолепно ляво крило, силен е с глава. Дано се оправи, за да играем заедно.“ Носталгията към семейството ми обаче бързо ме върна във Варна. Славия пък ми даваха апартамент в „Борово“, офицерско звание и голяма заплата. Стояхме една седмица с жена ми на хотел в София, докато се колебаех дали да подпиша договора. Накрая двамата хванахме влака за Варна.

– Кое е най-голямото Ви постижение в живота?

– Това, че създадох великолепно семейство. Щастлив съм с най-близките си хора – съпругата Катя, двете ни деца Дарина и Мартин, техните семейства и четиримата ми внуци – Красимир, Стефани, Станислава и Илияна. Семейството е моята крепост и опора, и е с най-голяма заслуга за всичко, което постигнах в живота си.