Крайно време е да загърбим стереотипите и да настъпи ренесансът на професията

Сигурно тайничко всеки учител в страната ни се пита дали има излизане от сложния лабиринт на образованието. Защото нека си го кажем направо, да застанеш пред съвременните деца и да задържиш вниманието им в час си е борба с вятърни мелници. Днешният преподавател, особено младият, е като испанският идалго Дон Кихот, впуснал се в приключения. Все пак да си в класната стая си е истинско предизвикателство. Колкото и да изглежда странно, все още в XXI век, на почит продължава да си е черната дъска и тебеширът. Дори флумастерът е лукс, да не говорим за техниката. Компютрите съвсем не са навлезли масово в школската употреба, въпреки че новото поколение прекарва по-голямата част от времето си във виртуалния свят. В същото време, колкото и да е тъжно, трябва да отбележим, че за по-голямата част от българските учители все още работата с компютър е висш пилотаж, независимо че през годините имаше десетки курсове за квалификация. По този начин изглеждат смехотворно пред децата и дори

не могат да предизвикат респект в тях
И едва ли нещо ще се промени, докато повечето от педагозите у нас са вече в пенсионна или предпенсионна възраст. Мислят си, че все още са във времето на соца, когато даскалите бяха на почит и дори важеше максимата за “кмета, даскала и попа”. Като се замислим за тези проблеми, общо взето пред българския учител има два варианта.

Първият е да си остане на нивото на обикновен чиновник, който влиза с апатия в класната стая. Бърза да си “изпее” урока пред децата, които дори не са го слушали. Но какво от това, нали си казва, че толкова му плащат. Няма смисъл да се напъва за повече. А и все пак училището съвсем не е единственият източник на знание в днешния динамичен свят.

Втората опция е преподавателят да се пребори със стереотипите и да следва мисията си. А тя, естествено, е не просто да накара един ученик да зазубри урока си, а да изгради от него истинска личност, да го накара да погледне с други очи към прозореца на света. Затова може би за някои е изненадваща новината, че университетите отчитат интерес към специалността “Педагогика”.

Тази тенденция обаче започна още миналата година и това е зрънце надежда за образователната ни система. Защото в противен случай след десет години няма да има кой да влиза в класните стаи и да преподава на децата ни. Затова е крайно време палачинката да се преобърне и учителството да не е просто застаряваща професия. Напротив, тя трябва да е привлекателна за младите хора. Не е тайна, че често дори кандидат-студентите не можеха да се преборят със стереотипите и амбициите на родителите си, които задължително смятаха, че отрочетата им трябва да станат брокери или адвокати. Нали според тях даскал къща не храни.
Не можем да отречем обаче, че от миналата година се предприеха стъпки за подобряване статута на младия учител. Никой не казва, че това е достатъчно или пък, че днешните преподаватели ще започнат да живеят в охолство, но все пак е нещо. И дано тези стъпки са повече за в бъдеще, защото данните наскоро показаха, че у нас едва 3% от учителите са млади. В сравнение с останалите страни в Европа преподавателите в Бъл­гария са с най-висока средна възраст - около 55-56 години, а детските градини тя е 59 години.
Къде сме ние?

Отново според статистиката средната годишна заплата на учителите в началното и средното училище у нас е 10 405 евро. В Люксембург, където преподавателите са най-добре платени, тя е 75 741 евро. В Гърция пък, преди страната да бъде връхлетяна от кризата, педагозите получаваха два пъти повече от българските си колеги, а в Португалия – над три пъти. Не можем да не отчетем и факта, че през последните няколко години у нас заплатите в сферата скочиха с около 12% и вече в някои професионални гимназии средното възнаграждение достига и до 1000 лева
Явно има светлина в тунела. Трябва да отчетем обаче и още нещо. Не ни остава и друго, освен да се на­­дя­ваме,че напливът от желаещи да учат педагогика не се дължи просто на стремежа към сдобиването с някаква тапия за висше образование. Защото фразата
Учи, мама, да не работиш
вече има съвсем друго измерение. Така че дано дойде време на ренесанса и добрите педагози у нас не са записани като изчезващ вид. Както казва и един от най-известните млади преподаватели у нас, един учител е половин родител. Все пак цяло едно ново поколение има правото да бъде обучавано от най-добрите.