Златна роза 2014: "Потъването на Созопол" - апокалиптично с Деян Донков и музиката на "Ревю"

Интервю с режисьора Костадин Бонев

12 октомври, неделя, 20:00 ч

Зала 1, Фестивален и конгресен център
Златна роза 2014 :: Състезателна програма, пълнометражни филми

Един човек купува десет бутилки водка и заминава за Созопол, където е прекарвал летата си. Той вярва, че когато допие последната бутилка, животът му ще се промени. Но странни неща започват да се случват много по-рано. Когато Надеждата изчезне, Чудото е единственото спасение.

"Потъването на Созопол": трейлър

Интервю  на Катерина Ламбринова 
с режисьора Костадин Бонев:

В "Потъването на Созопол" става дума за нашето живеене, за нашите вини"

Костадин Бонев е български режисьор, носител на много национални и международни награди за филмите си, сред които са "Потъването на Созопол" (2014), "Военен кореспондент" (2008), "Подгряване на вчерашния обед" (2002), "Вапцаров. Пет разказа за един разстрел." (2013), "Европолис, градът на делтата" (док., 2009), "Корабите са пълни" (док., 2005), "1 9 3 4" (док., 1999), "Търпението на камъка" (док., 1998), "Под облак" (док. 1997), "Писма до Долната земя" (док., 1994), "Ловци на сънища" (док., 1991)

- Доколкото знам операторът Константин Занков е прочел първи книгата на Ина Вълчанова "Потъването на Созопол" и е бил много впечатлен от това колко силни кинематографични образи съдържа. Когато Вие я прочетохте, кое най-силно ви привлече към този разказ: сложните семейни отношения, метафората за апокалиптичното потъване на цял един свят или усещането за безсмислие и пропиляно време, породено от изборите, които всеки един от нас прави в живота си? Разбира се, всичко това е част от разказа на филма, но кое е водещото, най-важното според Вас?

- Първото усещане беше, че нямам нищо общо с описания в романа човек. Всъщност той в постъпките си е всичко онова, което аз не съм. Но когато прочетох книгата, не я прибрах при прочетените, както обикновено правя. Около седмица "Потъването на Созопол" беше непрекъснато около мен. Докато накрая осъзнах, че искам да опитам. Още повече, че приятели на Ина са се обзалагали, че от това филм ще стане много трудно. И се започна…

- Колко варианта на сценария имаше и доколко, и в какви посоки се променяше историята от книгата към филма при адаптацията?

- Работихме доста дълго. Първо "изправихме" историята, подредихме я хронологически. След това аз дълго разпитвах Ина какво е правил този, или онзи, докато го няма във фабулата. Започнахме да доизмисляме биографии на персонажите. И да изостряме отношенията помежду им. Характерна особеност на прозата на Ина Вълчанова е, че персонажите крият емоциите си и там, където тлеят огнища на възможни конфликти, тя ги оставя бавно да изтлеят и търси проекциите им по – късно. Ангел Игов в рецензията си за романа беше писал, че противно на драматургичните постулати, пушката, окачена на стената в "Потъването на Созопол" не гърми, възможните развръзки се стопяват, нещо повече – премълчават се. Във филма си позволихме да артикулираме някои премълчавани истини. И отчетливо засилихме чувството за вина. Превърнахме го в доминиращо в поведението на главния персонаж Чаво (Деян Донков).

- Разказът е изграден от непрестанни връщания назад във времето – един подход, обвързан най-вече с литературата на модернизма и авторското кино. Как със средствата на киното се организира такъв тип сложен разказ, така че да бъде едновременно разбираем, но и стилистично издържан?

- Определяща беше логиката на поведението на Чаво. Спомените идват неочаквано, провокирани от предмет, дума, или забравена песен. Съвсем съзнателно изградихме едно интегрално време, в което минало, настояще и сън съществуват едновременно. Изображението е построено на същия принцип. Разликата в колорита на отделните епизоди е минимална, така че да помогне на зрителя да се ориентира предимно на подсъзнателно ниво.

- В книгата са заложени силни знаци на разпада и предстоящия апокалипсис – проливният дъжд, като постоянен мотив, 10 бутилки водка, които отмерват времето, но и по-сюрреалните – кучетата и мъртвата риба, залетите улици, потопът... Всичко това присъства и във филма. Трудно ли се организират тези знаци във филмовото повествование?

- Всеки отчетлив знак е теза. Мен са ме учили,че тезисността в киното не е хубаво нещо. По тази причина всички прояви на разпада – дъжд, бродещи кучета, риби – мутанти трябваше да станат естествена част от живеенето на Чаво. Накратко казано, тяхната истинност (съзнателно спестявам термина "органичност") трябваше да не буди съмнение. По-разително удовлетворение е да усетиш, че един екип от 80 – 100 души разбира какво искаш и полага екстремни усилия да го реализира. Защото това бяха най–трудните снимки. И подводните, разбира се. Там ни помогна екипа на Стефан Тодоров.

- Монтажът е много важна част при конструирането на филмовия разказ. Често много епизоди сменят местата си, други отпадат, особено при по-сложни истории с много персонажи и връзки между тях. В този смисъл какъв беше методът Ви на работа с талантливия монтажист на филма Тома Вашаров?

- Филмът вече е това, което е. Така, както аз исках от Ина Вълчанова да направя романа моя територия, така постъпиха и актьорите, и всеки друг от екипа. Тома Вашаров като останалите, се запали, когато почувства, че филмът е и негов. Трябва да кажа, че работим изключително продуктивно с него вече седем години.

- Това което на мен ми прави много силно впечатление е, че при добрата работа със художникът на филма Георги Тодоров – Жози и художника по костюми Боряна Семерджиева-Боби, сте постигнали една условност на миналото, която много помага на разказа. Тази условност търсена ли е?

- Мисля, че това беше вярното решение. Битката, най-общо и клиширано казано, е за доверието на зрителя. Един предмет, поставен някъде в дъното на кадъра може да съсипе филма. Така както може да го съсипе една неточна интонация или неточен жест. И Георги Тодоров, и Боряна Семерджиева отлично знаят това. Тъкмо затова Жози направи подводен декор, който надмина моите очаквания. Освен това не бива да забравяме, че зрителят в хода на действието започва да "вижда" и извън кадъра. Да си добавя елементи, които му помагат да следи случващото се. Това са го знаели още Грифит и Чаплин (В неговата "Парижанка") а днес най–последователно го използва Ларс Фон Трир.

- Актьорският състав е изключително хомогенен, но как се решихте на смъкването на възрастта на персонажите, тъй като в книгата става дума за поколението, родено около 50-те години на миналия век?

- Киното по естествен път иска да компресира времето. Това, което в един роман може да се случи за 25-30 години, във филма трябва да се случи за 10. Такива са драматургичните закони. Зададохме си въпроса: Колко време може да издържи конкретната конфликтна ситуация. Това беше и основната причина да намалим горната възраст на персонажите. А играта с времето, интегрирането на минало и настоя-ще само ни помогна.

- Как се спряхте на Деян Донков за ролята на Чаво и на Васил Гюров, вокалист на група "Ревю", за ролята на приятеля на Чаво Джинджи?

- Кастингът беше тежък и изнурителен. Помогна ми агенцията на Светлана Янчева и Жорета Николова. Да избереш актьорите за един филм е като да подбереш правилните играчи в един футболен отбор. Ако просто решиш: лесно е – вземам най – добрите, уверявам ви, ще сбъркате. Актьорите трябва да бъдат тим, отбор! И да изпитват удоволствие от работата с останалите. Пробвах много силни, обичани от мен актьори за ролята на Чаво. В крайна сметка решаващо се оказа партньорството с останалите. Деян Донков на първата среща ме изуми с блестящия анализ, който направи на сценария. Да умееш да "четеш" сценария е дар свише. И той го има. Двамата му приятели – Док (Стефан Вълдобрев) и Джинджи (Васил Гюров) също се справиха повече от добре. Стефан Вълдобрев е концентриран, ироничен и пестелив в ролята на психиатъра Док. За Васил Гюров бях убеден, че не рискувам, като го вземам за ролята на Джинджи. И той го доказа, просто защото е артист.

- С оператора Константин Занков работите от години, познавате добре стила си на работа. Каква беше концепцията Ви за визията на "Потъването на Созопол", как искахте да изглежда тази история?

- Аз споменах и по–рано, че стремежът беше да се изгради едно интегрално време, в което зрителят леко и без усилия да преминава от минало в настояще и обратното. Това предопредели и визуалния ключ. Камерата имаше за цел да изгражда пространството около актьорите, така, че всичко да се случва пред очите ни без да се накъсва актьорската игра.

- По музиката сте работили с Николай Иванов – Ом, а и песента, която група "Ревю" са записали специално за филма, е страхотна. Каква е ролята на музиката във филма, който все пак говори за самота, за празнота и дори за тишина?

- Това е много сложен въпрос и решението е индивидуално за всеки филм. Музиката в киното е нещо различно от времето на Антониони насам. А днес има цяло течение, в което звуковата партитура изключва филмовата музика. Николай Иванов създаде принципно нов тип музика, каквато не е правил до този момент, но неговата специфична емоция, подобно на запазен знак се усеща навсякъде.

- В крайна сметка потъването беше само една метафора, а се оказа, че това наистина се случи, поради проливните дъждове, поради разпада на държавата... Не излиза ли наистина тази метафора и усещането от филма, извън конкретния разказ и не обхваща ли цялото ни живеене?

- Разбира се, че във филма става дума и за нашето живеене, и за нашите вини, за ударите които нанасяме на хората, които обичаме. Във филма става дума за нас. Реалните наводнения имат най – малка връзка с филма. Както и Созопол, за който се говори във филма не е този Созопол, който можете да видите днес.

- Насторението на филма е наистина е много умело изградено. Вярвам, че меланхоличността и универсалността на историята ще докоснат много хора. Каква публика очаквате?

- Очаквам грамотна и отзивчива публика. Защото сме се опитали да създадем филм, чиито послания зрителят да открива в себе си дълго след края на прожекцията, и ще трябва да ги вади дълго и болезнено, подобно на малкото късче лед, заседнало в сърцето на Кай от приказката.