Бюрокрацията на Брюксел стимулира сепаратизма

Новините

22-09-2014, 07:23

Автор:

VarnaUtre

Всичко от Автора

Всяка страна може да обяви независимост, но й трябва признание, твърди доц. Костадин Грозев

Тази година Денят на независимостта протече на фона на отзвука от референдума за независимост на Шотландия и на продължаващите сражения между силите на обявилите се за независими рускоезични области в Украйна и армията на Киев. За нашата независимост, обявена през 1908 г., за принципите на националния суверенитет и за причините за развихрилия се национализъм в Европа потърсихме мнението на доц. Костадин Грозев, преподавател по най-нова история в СУ "Св. Климент Охридски".

- Доц. Грозев, какво представлява обявяването на независимостта на България?
- Днес празнуваме онзи 22 септември 1908 г., когато княз Фердинанд в присъствието на министрите и депутатите обява независимостта на България в Търново. С този акт се престъпва онази клауза на Берлинския договор, съгласно която България е васално княжество на Османската империя. Това действие се извършва в тандем с Австро-Унгария, която пък превръща окупацията на Босна и Херцеговина в анексия. Което също е нарушение на Берлинския договор. Обявяването на независимостта е държавнически акт, който изразява желанието на цялото българско общество и на българската държава да се постигне пълен суверенитет, за да се утвърди окончателно като фактор на Балканите в Европа.

- Защо все пак тази дата остава някак си в сянка?
- Причините са комплексни. Те се крият преди всичко в трагичната съдба на нашия народ през миналия век. Наистина обявяването на независимостта беше поредната стъпка към борбата за национално обединение и създаването на Балканския съюз. Но след това дойдоха и двете национални катастрофи, главен виновник за които се смята цар Фердинанд. Това засенчи неговите заслуги за обявяването на независимостта. И още преди 1944 г. датата 22 септември не успява да се наложи в българския празничен календар. А след тази година по понятни причини беше напълно забравена. Но и ние, българите, някак си не умеем да се гордеем с нашите държавнически успехи, каквито са Съединението през 1885 г. и обявяването на независимостта през 1908 г. Които са самостоятелни наши исторически постижения, извършени против волята на Великите сили.

- Като стана дума за Великите сили, Русия като че ли е най-резервирана към обявяването на българската независимост?
- Англия и Франция също не са особено очаровани. Но Русия, ако още не ближеше раните от войната с Япония и последвалата я революция от 1905-а, щеше да има по-активна антибългарска позиция по въпроса. Защото, от една страна, тя съдейства активно за създаването на Балканския съюз, но от друга, в Петербург нямат доверие на цар Фердинанд. А и са уязвени, че има втори православен цар, тоест император. Какъвто, съгласно руската държавна митология, може да бъде само руският като наследник на византийските василевси. Но в крайна сметка геостратегическите планове надделяват над православно-монархическите емоции. 

- Как се стига до принципа за национален суверенитет?
- Обявяването на независимостта означава акт на един народ, който заявява пред света, че е готов за самостоятелен живот и развитие. Самата идея води началото си от Вестфалския мирен договор през 1648 г., с който приключва Тридесетгодишната война. Тогава се формулира, че светът е семейство от държави, които взаимно се признават като равноправни субекти. И от тук възниква и проблемът, че всеки може да се обяви за независим, но трябва другите да те признаят. Това в нашия случай става през пролетта на 1909 г., когато първо пряко засегнатата Османска империя признава българската независимост, а след нея всички големи и малки държави.
В новата история има различи начини, когато се обявява независимостта на една нация. Единият е в резултат на войни и последвали ги революции, когато се разпадат империи. Така става след Първата световна война, когато се възстановиха или създадоха за пръв път редица държави в Централа и Източна Европа. Това право на нациите на самоопределение е една от знаменитите 14 точки в програмата на американския президент Уилсън за устройство на света след Първата световна война. И което е наистина любопитно, но и показателно за духа на епохата, че правото на нациите на самоопределение също така е един от лозунгите на руските болшевики начело с Ленин. Така националната държава и нейният суверенитет се превръщат в основата на държавното инженерство на целия XX век, защото беше отново потвърдено в Атлантическата харта 1941 г., съгласно която трябваше не само да се възстанови суверенитетът на окупираните от силите на Оста страни, но и да се даде независимост на европейските колонии в Африка и Азия. И това беше другият тип на получаване на независимост - дадена "от горе". Но нека не забравяме, че първата класически извоювана независимост на бивша колония си остава тази на САЩ през XVIII век, последвана от народите на Латинска Америка, отхвърлили властта на испанските и португалски крале в началото на XIX век. Универсалното налагане на принципа на държавен суверенитет става едно от най-характерните явления на миналото столетие. Ако през основаването си ООН през 1945 г. се състои от 51 държави, днес неговите членки са над 250.
През миналия век се забелязваше и обратното явление - когато отделни държавни образувания се отказват от своя суверенитет, за да създадат по-големи такива - ОАЕ, Федерация Малайзия, опитът на Египет и Сирия да се обединят в Обединена арабска република през 1958-1963 г.

- Днес сме свидетели на истинска вълна от движения за национална независимост - Шотландия, Каталуния, баските, дори венецианците, да не говорим за драмата в Украйна... На какво се дължи това?
- Днес в света се наблюдават две противоречиви тенденции. От една страна, целият XIX век бе век на националните революции и на утвърждаването на либералната национална държава, което продължи и в началото на миналото столетие. И същевременно, от друга, се раждат и нови наднационални образувания като Чехословакия, Югославия и СССР. След края на студената война Европа се фрагментира отново. И се появиха дори държави като Словакия, Словения или Босна, които не са съществували никога, точно както на картата след Първата световна се появиха Финландия, Естония и Латвия. Но известна е формулата, че малката държава не може да реши големите проблеми, като отбраната, националната сигурност и  т.н., а голямата държава - малките проблеми на отделния човек. Затова се появиха и все по-големи обединения от държави от рода на ЕС. Тази глобализация в една или друга степен се чувства обаче като заплаха за националната идентичност у по-малките народи. И особено при тези, които пък и без това са "бездържавни". А и бюрокрацията на Брюксел също подхранва подобни антиевропейски и антиглобалистки настроения. Което води до едно връщане към романтичния национализъм на XIX век. От тук и сепаратистките настроения на шотландци, каталунци и други европейски народи.

- Като говорим за Брюксел, коя държава днес е по-независима - суверенна, но европейска България, или британският доминион Нова Зеландия?
- Разбира се, Нова Зеландия.