Всяко ново поколение от времето на прехода имаше своя голям протест срещу властта

Вече 17 години датата 10 януари 1997 г. като че ли остава в сянката на други дати, като да речем 10 ноември 1989 г. В най-голяма степен това важи за политическия елит. В левицата или се правят, че тази дата не съществува, или пък я заклеймяват като държавен преврат. Десните пък, обичайно взрени в пъпа си, като че ли отдавна забравиха за събитията около парламента, които впоследствие ги доведоха на власт.

Отминалата 2013 г. окончателно затвърди 10 януари 1997 г. като една от опорните точки на гражданското общество, ако използваме този любим израз и похват на политиците, наложен им от пиарите. Именно 10 януари е най-споменаваната дата в плакатите на младежите, които месеци наред протестират срещу настоящото правителство и политическия елит въобще.

Влиянието на случилото се около парламента тогава,през зимата на 1997 г., със сигурност продължи в годините след това. Един от най-големите обществени трусове през първото десетилетие на XXI в. бе стачката на учителите през 2007 г., когато тогавашният финансов министър и настоящ премиер Пламен Орешарски се чудеше как да развали "седенката". Част от тогавашните учители бяха същите онези студенти, които 10 години по-рано скачаха и пееха по софийските улици: "Когато падне БСП, не искам аз да съм отдолу, за да не падне върху мен". Тогава на учителската стачка по-възрастните им колеги плачеха от умиление, защото за тях това вероятно беше първата проява на гражданско неподчинение в живота им. Но за представителите на випуските на вузовете от края на 90-те години протестът срещу властта не беше нещо непознато.

Голяма част от протестърите срещу правителството на Виденов (макар че тогава никой не ги наричаше така) бяха на площада и на 14 юни 2013 г., когато изборът на Делян Пеевски за шеф на ДАНС отприщи безпрецедентно обществено негодувание. Тази дата, разбира се, заслужава отделно внимание и със сигурност има запазено място в историята на българския преход. На 14 юни 2013 г. бе първият случай, когато гражданите реагираха своевременно на едно управленско безобразие. При това без да чакат ножът на мизерията да опре до кокала, както бе през 1997 г. На 14 юни 2013 г. на протест излязоха привърженици на различни партии, включително на левицата. Впоследствие по една или друга причина те се оттеглиха. Но със сигурност стана ясно едно - днес българското общество е единно в мнението си, че политическата система буксува и е нужна промяна. Онова, което разделя българите, е спорът кои точно са по-големите маскари.

10 януари 1997 г. си остава повратна дата за българския преход.На 10 ноември 1989 г. бе извършен най-обикновен дворцов преврат, докато бурните събития през зимата на 1996-1997 г. имаха далеч по-революционни характеристики. Именно тогава българското общество заяви ясно, че иска България да влезе в ЕС и НАТО. До тогава колебанията по този въпрос бяха доста силни. И членството стана факт няколко години по-късно, което със сигурност е много кратък исторически срок. И едва ли някои от протестиращите тогава е бил чак такъв оптимист по отношение на евроатлантическата ни интеграция.

На 10 януари 1997 г. бе първият протест, провокиран не толкова от партийни пристрастия, колкото от спонтанно гражданско недоволство. Да, СДС успя да се възползва от вълната, но тя не бе провокирана от "Раковски" 134. Дори ако се вярва на някои слухове, Иван Костов дълго е бил убеждаван, че няма друг избор, освен да излезе и да поведе хората. От друга страна, фактът, че тогава имаше политическа алтернатива, бе основният фактор за успеха на протестите. На последвалите през април същата година парламентарни избори ОДС взе 2 200 000 гласа и 137 мандата в парламента - резултат, който едва ли ще бъде повторен от която и да е българска партия в скоро време.

Години наред ние, българите, си внушаваме, че сме едва ли не най-големите овце на света, които никога няма да превъзмогнат робския си манталитет. Това внушение обаче ярко контрастира с процесите в обществото по време на прехода, който навъртя почти четвърт век. За това време всяко ново поколение имаше своя голям граждански протест. 20-годишните през 1989 г. съвсем не търпяха овчедушно безобразията на БСП в началото на 90-те години. Няколко години по-късно онези, които началото на прехода завари като тийнейджъри, бяха най-активни в предсрочното прекратяване на мандат на Виденов. Родените в началото на 90-те години пък са ядрото на настоящите протести. Констатацията, че всички тези събития не са довели до нищо добро за обществото е невярна. Очакването един ден всичко в България да бъде толкова добре уредено, че да няма нужда от никакви протести, пък е дълбоко измамно. В демократичните страни протестите са копието, на чиито връх се намират свободата и достойнството на гражданите. И всяка власт би трябвало да бъде боцкана с това копие ежедневно.