Седмицата: И?

Без цензура

23-02-2013, 09:23

Снимка:

© Varnautre.bg

Автор:

Светлана Ганчева

Всичко от Автора

Протест, оставка, въпросителни – с това остава тази седмица зад гърба ни.

С последиците от нея ще се справяме тепърва, надеждата е да сме приключили с февруарските си революции и да е дошло времето за градеж.  Макар че концентратът от недоволства, противоречия и типични обрати, с които беше пълна седмицата, дава храна предимно за оптимистите, които са сигурни, че

може да бъде и много по-зле.

Започнахме с протести – в събота по-рехави, в неделя – изненадващо /за някои/ многобройни. Варна този път беше в началото на новините – след годините тихо /не/дововолство, с което отсъствахме от картата на несъгласните, това беше добра новина. Седем дни по-късно недоволните още са на улицата всеки ден, битката за енергията им вече е явна. От това кой и накъде ще я насочи, ще стане ясно дали сме си научили февруарския урок, или след някоя и друга година отново ще протестираме по улиците и ще се питаме „защо все на нас”. Проблясъци има – едва ли вече някой гледа сериозно на  присъединяването на варненския кмет към градското недоволство. Множеството приема обещанието да се развее трибагреник на общинската фасада като бутафория – почти същата, като ковчега на ЕРП-тата, който краси неделното шествие. Не предизвиква възторг и обявеното в разгара на протестите обещание, че през февруари сметките за ток във Варна

ще са с „над 16 процента” по-ниски.

А за някои, които плащат по-късно – и с „близо 28”. Повече са въпросите – защо ще падат февруарските сметки, щом с януарските всичко беше наред? И колко ще се усетят тия „над 16 процента”, ако скокът през януари е бил от 30 на 130 лева, например? Но пък обещанията и акциите за проверка на електромери /завършили с пълен успех за "Енерго-про"/ бяха добър опит за отклоняване на вниманието от наистина болното място – сметките ни са страшни не заради първата, а заради втората част от тях, не себестойността, а добавките вдигат непосилно разходите за топло и светло. А те са такива с благословията на държавата. В поне 35 български града невярващите в басните за сушата, кишата и международното положение в неделя излязоха по улиците и го заявиха. По същото време

държавата предприе следните действия:

де-юре главният човек в държавата – председателят на парламента, разказваше, че ако на хората им били обяснили предварително, че сметките ще са по-високи, те щели да се чувстват информирани и сега нямало да протестират; де-факто главният човек в държавата – премиерът, се изнесе в Скопие да договаря магистрали. Опозицията също се раздвижи. Особено след като недоволните на улицата заявиха, че ако последните четири години са били апотеоз на посредствеността в държавното управление, то корените й са още 20 години назад и никой от това време не е добре дошъл с идеите си за ново общо бъдеще. Започва търсенето на други варианти. Заложилите на патриотарството вкупом се явяват на поредния Луковмарш. Социалистите пък изведнъж откриват несправедливостите на доскоро любимия им плосък данък и използват конгреса си, за да обявят, че вече ще мислят първо за малкия. Оказва се, имат предвид бизнеса. Докато го обяснява, лидерът им мисли доста на едро –

"Борбата между Чърчил и Хитлер

е равносилна на борбата между БСП и ГЕРБ", заявява Станишев. „Хората трябва да бъдат чути. Големият проблем е в липсата на усещане за справедливост, ниските доходи и високата безработица”, еманципирано заявява и президентът. Все пак след неделния изблик работната седмица започва нормално. Във Варна тръгва поредното кърпене на дупки, които да глътнат поредните почти два милиона от бюджета. Традиционно се работи през деня, обичайна гледка е в най-натоварените часове на някое кръстовище изведнъж задръстването да стане пет пъти по-голямо от обичайното, а воят на резачката да подскаже на тези, които не виждат, какво точно се случва. Има и утешителна новина – златните плочки на центъра това лято щели да бъдат заменени с "вечни" павета, за които нямало шанс да влязат в градския фолклор. После обаче става ясно, че проектът за нов градски център е

потънал нейде из чиновническите дебри на общината

и центърът ни най-вероятно ще прилича на разбита баня и това лято. През седмицата дойде и денят, в който отдаваме почит на Апостола си. Във Варна главните почитащи пак стигнаха до паметника му с колите си. Кметът го няма. В опит за оригиналност официалното слово е пълно със сравнения между Левски и "Левски", които докарват вкус на ужасяваща пошлост у всеки, който има търпение да слуша. Дали заради това, дали от обикновен здрав разум, но все повече хора идват преди или след организираното тържество. Тази година обаче има и второ поклонение – недоволните от сметките си, но и от себе си,

жегнатите от четирите въпросителни

в тефтерчето на Левски, се събират вечерта и без организация тръгват с факли и цветя към паметника му. През това време в София премиерът излиза от необичайното за него мълчание. Борисов обявява, че токът ще поевтинее с 8 процента още от първи март, бившият шеф на енергийния регулатор ще бъде пратен в затвора, а на най-виновното дружество – ЧЕЗ, ще му се отнеме лиценза. Макар че никой от тези, които трябва да задвижат процедурата, дори не си го е помислил още. И в последвалото развитие няма нищо, което да изненадва – поевтиняването се отлага за първи април или за друг път, отнемането на лиценза – за след шест месеца или друг път. Колкото до срещата на премиера с медиите, тя продължава със

случайната протестиращата Даниела Пеловска,

която твърди, че представлява и Добрич, и Варна и бързо преминава от въпросите към заклинанията, че ако кабинетът си отиде, всичко ще се срине. Закономерно се оказва, че у Пеловска няма нищо случайно, но пък вопълът „на кого ни оставяш” вече е подаден и премиерът твърдо и категорично заявява, че оставката му е много по-изгодна като вариант, но той остава на поста докрай. Но тъй като на улицата протестиращите не са така случайни като Пеловска, вечерта за всеки случай паметникът на Апостола е опасан с ограда и полиция,"обикновените" граждани изобщо нямат достъп до него, а за най-сигурно премиерът изобщо не идва. И ако във Варна прозорците на електродружеството са пожертвани, вместо полицията да размаха палки наред, в София става точно това – вместо да изолира добре разпознаваемите провокатори, полицията ги оставя да се развихрят и после подгонва всички. През това време във Варна големият проблем са няколко момчета, които

си разхождат боксерките пред кордона.

И докато на другия ден едни коментират какво още може да се измисли за протестите, а други – доколко опасно може да е категоричното вкопчване във властта, премиерът обявява оставка. След виковете "Всеки ден ще е така до победата" изведнъж става тихо – дали това беше победата или битката започва едва сега? Във Варна коментират и друго. Час преди премиерът  да подпали мостовете зад гърба си в явна надежда да си разчисти път напред, във Варна един мъж запалва себе си. Оставено обяснение няма, само реплики на огорчение, които откриваме по-късно. После става ясно, че докато са откарвали Пламен Горанов в болницата, още преди да дойдат криминалистите, общински чиновник сръчно е прибрал веществено доказателство от мястото – плакатът с

искане варненският кмет да си подаде оставката.

И ако е трудно да се приеме, но все пак може да се разбере ужасяващата категоричност на решението да се запалиш сам, защото вече не приемаш нито това, в което живееш, нито безсилието да го промениш, то какво ли е обяснението на жеста да скриеш овъглените доказателства за това решение, защото са ти политически неудобни. Само няколко часа след като Пламен е откаран в болницата, искането за оставка на кмета, този път оформено по всички бюрократични правила, е заведено в общинската документация. Кметът дори го коментира при краткото си появяване на сесията - "При всички положения, в конкретната обстановка, аз ще си съставя сам становище, ще оформя лична позиция. Разбира се, необходима е информация, за да го направя отговорно и със съответната доза лично убеждение". Изгорелият Пламен очевидно

не е част от необходимата информация,

защото кметът не го споменава нито по време на сесията, нито по-късно. След политическите вълнения, опитите на БСП-лидера Гуцанов да се включи към искането на оставка и освиркването му от протестиращите, най-важната за годината сесия на съвета приключва неприлично бързо: бюджетът за 2013 беше приет. През това време в София пред парламента се събират фенове на премиера с настоявания Борисов да размисли. Някои са докарани, други са се отзовали на телефонно повикване – въпреки че все още е работно време. Полицията, охранявала така стриктно обществения ред по малките улички предната нощ, сега почти не се вижда край голямото шествие на недоволните – пази подкрепящите Борисов, които са повикани и
поставени на пътя на големия протест.
Този път кръв, но от сърцата, изтисква само премиерът – с прощалната реплика от последното заседание на кабинета: „днес щях да вкарам точка да увеличим пенсиите и работните заплати с 50 процента”. И ако това мина в графата „финални фойерверки”, бомбата беше пусната в деня на официалното подаване на оставката – тогава премиерът и бивш главен секретар на МВР си позволи да развее от най-високото място в държавата данни от секретен доклад и като се позова на тях – да обвини Ахмед Доган, че е поръчал убийството му. После Борисов слезе при народа, който беше дошъл да се сбогува с него, водейки и прасетата си. Междувременно във Варна с протест заплашват рибарите под Аспаруховия мост – заради заплахата да загубят селището и къщичките си, лекарите от „Света Марина” – заради опита на Здравната каса да им вземе част от парите, студентите - които са си приготвили за протеста лозунги

"Искам да живея в България",

военните – които са недоволни при какви условия работят. А шествието взе да наобикаля и сградата на ВиК. През седмицата започна и битката кой да води протестната дружина – във Варна вече има поне три инициативни комитета, а мненията винаги са с едно повече от присъстващите. Появиха се неизбежните обвинения в продажничество и задкулисни игри, мечти по исландския модел, както и безброй идеи – от връщането на народната власт до възцаряването на нова и невиждана форма на народно управление. Което вероятно е неизбежно след четвърт век чакане някой нещо да направи. Може би трябва здраво да се хванем за първата част на изречението "Един ден българите се разбунтуваха и..." и на третия път най-сетне да го довършим правилно.