Eдна беше мечтата на малкото момиченце и това беше да се срещне с Дядо Коледа.

Бабата на Калина беше възрастна жена, с побеляла коса и прегърбено, слабо тяло. Но очите и бяха като огън. Оранжевите пламъчета, които винаги игриво танцуваха в тях, обливаха със светлина и живот всичко застаряло от времето. Всяка вечер, щом часовника на стената удареше осем часът, с бавни крачки тя пристъпваше към величествената дъбова библиотека. Идеално гладките полици оставяха приятно усещане по плъзналите се пръсти.

-Ето я! – възкликваше всеки път жената, въпреки че бе пределно ясно единственото и вечно място на историите. С потъмнели кожени подвързии и големи плътни страници, тази книга изглеждаше толкова старинна, че ако не се разгръщаха всеки ден листите и, човек би помислим, че е забравена там от векове. Изящно изписаните букви засияваха пред очите на малкото дете. Бабата на Калина всяка вечер и четеше една и съща приказка. Но тя никога не омръзваше на любознателното грейнало лице, защото вълшебствата в нея сякаш бяха реалност.
Когато високите и стръмни хълмове погълнат и последния огнен лъч на слънцето, от същото това място изгряват две очи. Някой го наричат Сънчо, други фея, в тази мъдра книга пишеше: „Странната кълбовидна личност носеше името Крън. И сигурно се питате защо? Както всички малки съновни духчета, така и това с любов го кръсти майка му.” И в тази приказка се разказваше историята на Крън. Със своите големи кръгли уши, квадратни зелени ириси и ръчички къси колкото малките крака, духчето най-обичаше шоколад. Но щом хубаво се наядеше преди да тръгне, всичко беше наред. Крън обикаляше нощем града и посещаваше всички малки и големи деца. Промъкваше се тайно през процепите, които оставяха старите врати и прозорци, а щом се приближеше до леглото, вадеше шепа кристали от мъхестата си торбичка и ги разпръсваше на възглавницата. Детето веднага заспиваше, а Крън тичаше към следващата къща. Разбира се, той не беше единственият и за това задачата му беше успешна.
Калина, чиято баба разказваше тези вълшебства, беше много умно дете. Но дори и да знаеше как и защо се трупат снежинките, колко и къде трябва да духа най-силно вятърът, тя искрено вярваше в тези приказки. Вярваше в чистотата на героите, които непрестанно играеха с нея във въображението и вдъхваха надежда за един прекрасен свят, към които хората да се стремят. Но една беше мечтата на малкото момиченце и това беше да се срещне с Дядо Коледа. Истински и беше чудно какво се случва в тази нощ, как той носи подаръците, как се вмъква, какво прави… Когато настъпи двадесет и четвърти декември, Калина отново с нетърпение се настани за поредната си доза приключения. Но щом баба и затвори книгата и извървя пътя си до съседната стая, момичето отвори широко очи и скочи от леглото. Тя се втурна в кухнята, грабна две чинии – едната пълна с шоколадови бонбони за духчето, която да го омилостиви, а другата с бисквити за Дядо Коледа, за се чувства добре. Веднага след това, тя се настани под елхата. Сгуши се до нея и зачака с нетърпение и ентусиазъм. Но след дълги размисли Калина реши, че ще е по-добре ако затвори очи, за да може Крън да се заблуди, виждайки шоколада.
Така се гмурна луната зад хълма и отново изплува слънцето. Заспалото дете отвори очи в Коледната сутрин. В ръцете си държеше лъскав подарък с лилава опаковка. Двете чинии пред нея бяха празни, а на дъбовата библиотека, на точно определеното място, една кожена подвързия нежно блещукаше в оранжево, синьо, зелено.