Морето прави каквото си поиска в момента. То явно иска да превзема брега.

Ако има жива душа по брега на Варна, то тя е или заблудена или с екстремна кръвна група. Няма следа и от автомобилите – равносилно е на самоубийство в това време да събираш впечатление през прозореца – вълните заливат всичко. Гребенът им се вижда още в открито море. И като се надигнат, вятърът ги подхваща – всичко става бяло, на пръски. Сякаш някой е включил гигантски миксер и разбива белтъци. Да се чудиш откъде могат да му идват на човек такива сравнения. Но морето прави каквото си поиска в момента. То явно иска да превзема брега. Поне такива впечатления навяват опитите му да се качи по буните, върху плажа и на самия път.

От някъде се появява мъж по бански. Той подтичва по пясъка. Току-що е излязъл от горещия минерален басейн. Прави опит да се кали. Но въпреки че включително и гърбът му е обилно окосмен, не се издържа на вятър и студ. Скоро приключва кросчето и се връща в горещия басейн.

В това време самотен гларус се е подпрял на силния вятър – стои като закован във въздуха. Не мърда, само от време на време върти глава – като от наблюдателница; да провери какво става наоколо. Братята и сестрите му си играят с вълните по пясъка – тя ги подгонва, те бягат; тя се оттегля, те я следват. И после пак. По някакъв начин играта им намеква, че те са господари на плажа и на целия бряг.

В това време вятърът обрулва де що има останали листа по дърветата край брега. Разхвърля ги като накъсани листи от неуспешен роман. Ядосано се хвърля върху брега, използвайки отново и отново вълните. Хваща една, вдига я колкото може, разрошва й гребена, за да изглежда по-внушителна и я тръшва върху буната. Тя изчезва за кратко, после изплува като шамандура. Кой да ти предположи, че там преди няколко дена стояха рибари и кротко цъкаха слънчоглед.

Младо момче оптимист разхожда куче, облечено в кожухче. За снимка са. Кучето с тази дрешка прилича на капитан на ледоразбивач, който е излязъл на обледената палуба да хвърли едно око наоколо. Върви-върви и се ухилва. Кучетата ги могат тези неща от време на време.

А морето беснее ли беснее.  Много рядко явление е да се видят вълните му как се отлепят от повърхността и за кратко част от тях да се разтваря във въздуха. Всичко е заради вятъра. Той става все по-силен и по-силен. Накрая гневът му започва да изкристализира – мяркат се снежинки. Но те нямат нищо общо със сантименталната, топла, мека и уютна зима. Наподобяват на малки сачми, изстреляни от невидим ловец.

Часът е 8.00. Градът прави опит да се събуди. На входа на Морската обаче все едно бомба е паднала. Или България и Македония играят финал на световното по футбол. Клошар дъвче закуска пред баничарница. Жена с кожух опитва едновременно да гледа срещу силния вятър и да върви. На булеварда колите пъплят, а шофьорите са настроени цветно – слушат новини за кодове в България и мислят за червено вино пред нажежени въглени в камината.

Да се върнем на брега.

Бученето – мощно, силно, отекващо до костния мозък. Инстинктивно краката ти отстъпват – картината е впечатляваща. Вълните, които стигат до брега, вдигат и пясъка от дъното. Само луд може да ухажва дълго тази стихия на живо. Време е да се обърнем и да се оставим вятърът да ни подпре. Бученето си остава, ала заедно с него в главата неусетно припламва идеята… за гореща рибена чорба. Къде ли в това време продават във Варна.