Денят на варненските рибари

Мисия Варна

04-12-2011, 10:11

Снимка:

© ВАРНАУТРЕ.БГ

Автор:

МАРИАН ЖЕЛЕВ

Всичко от Автора

Голяма част от гостите на Варна, а да не говорим за чужденците, свързват града с плажа, с Морската градина, с нощния живот, с фестивалите и... хубавите варненки. Малцина са онези, които ще се сетят, че не едно и две са рибарските селища в града. А именно рибарите са хората, които „осоляват” значението на града като морски.

„Откакто смениха празниците, животът се обърна”
С тези думи ни посрещна кака Наска от заведението до рибарското селище на острова.  Кръстено е „Булит”, изписано с български букви.

Още докато се отбиваме от булеварда усещаме как слънчевата, макар и студена декемврийска утрин, остава зад нас. По стария железен мост към острова и после по тесния път към лодките, мъглата е като закована. Или по-скоро като хвърлена над главите ни мрежа. Основите на Аспаруховия мост се изправят, без да се вижда какво крепят. Имаш чувството, че те държат мъглата. От нея изплува първият кораб, вързан за кея. Двама млади моряци са опънали мрежата и я кърпят. Има причини за мълчанието им: морето, което така ги е възпитало и пак същата тази мъгла, в която всяка изречена дума много бързо променя значението си. Питаме ги все пак, за да разчупим атмосферата, каква риба вадят от морето, какво ще сложат на трапезата за Никулден. Важно е да чуем мнението им на рибари точно в този момент. Единият от тях бавно се изправя. Емоциите му са се стопили и изчезнали от лицето му. Отвръща ни, че най-много обича пържоли да има на масата. После се усмихва, когато вижда насочен към него фотоапарат.

Голяма част от гостите на Варна, а да не говорим за чужденците, свързват града с плажа, с Морската градина, с нощния живот, с фестивалите и... хубавите варненки. Ще отнесат картичка, някоя фотография или скъп спомен от прекарана почивка тук. Малцина са онези, които ще се сетят, че не едно са рибарските селища в града. А именно рибарите са хората, които „осоляват” значението на града като морски.

„Островът бе парче земя, заключено между стария канал на север и новия на юг; на запад граничеше с езерото, а на изток бреговете му миеха морето. Единственият път, който го свързваше с града, бе подвижният мост над стария канал, построен от германците преди войната, а през седемдесетте един пиян руски капитан го отнесе с кораба си. Сетне набързо вдигнаха новия Аспарухов мост, а стария го закрепиха криво-ляво, но вече напълно неподвижен и обречен, и единственото му предназначение бе да осигурява достъп до Острова...”
Връщаме се отново на острова с откъс от книгата на покойния Атанас Липчев „Фустанела”. Неговата лодка стои все така закотвена пред рибарското селище.

Преди да стигнем до него пием чай с кака Наска в „Булит”. Оказва се, че при нея отсядат много от рибарите. Заведението се намира между двете лодкостоянки на големите и малките рибарски лодки. Преди това тя е работила в „Камъша”. След като заведението е изгоряло преди две години, се е преместила тук, при Мъги – собственика на „Булит”. Тя е жената, която приготвя рибената чорба, сипва ракия на жадните, пече агнета по празниците и, разбира се, пълни шарана за Никулден. Питаме я дали ще се събират рибарите. Не бърза да отговаря. Пали цигара.
 
В това време влиза бай Иван. Прегърбен като стар винкел старец. С мръсни дрехи, черни ръце, но поглед, в който сякаш виждаш как може да се държи живота със зъби. Сяда, брои стотинки, и едва тогава се запътва към бара да си поиска малка ракия с лимонада. Кака Наска му сипва. Казва, че неговата е много тежка. Събира старо желязо и от това се изхранва. Ако остане в кухнята храна, дава му я. Държи се човекът, не проси, иска да работи. Пие малко. После си продължаваме разговора. Още никой не й се е обадил за Никулден. Вероятно рибарите ще се съберат. Ще й поръчат да приготви това и това. После ще седнат и ще отдадат заслуженото на празника, макар някои от тях все още празнуват по старому – на 19. Така или иначе рибарите стоят на суша за празника. Не било добра поличба да се ходи на море. И винаги отиват да запалят по свещ в църквата „Свети Николай”.

„Откакто се обърнаха празниците, нещата се промениха”. От година на година, казва тя, все по-малко риба има. А тази година е най-зле. „Шит рибата, шор мангите” – дори тази приказка вече рядко се изрича. Няма какво толкова да се вади от морето, че после да се надяваш да го изпиеш. Рибарите много често се събират по бараките и фургоните. Там си пият ракията. Такива години дойдоха. От време на време на някой празник идват в „Булит” и правят веселба. Но не е както преди. Питаме я къде са сега рибарите. Повечето са на море. Стоят с големите лодки по три-четири дена. Вадят акула, калкан... каквото има.

На изпращане кака Наска ни кани на Никулден в заведението. Да видим всички рибари на едно място как се веселят.
 
Тръгваме към сърцето на селището – при малките рибарски лодки. Край нас стърчи „Петър Берон” – най-старият кораб, плавал под български флаг. Ръждясалата му снага дращи мъглата и предизвиква тъга, която лепне по очите ти. Някак точно на място до въжетата, с които е прикован за брега, стои черен котарак с поглед на часовой. Малко по-нататък по пътечката заварваме цяла дузина котки. Въртят се около лодките и малките дворчета. Постройките на рибарите са толкова временни, че да се чуди човек как вятър не ги отнесъл. Въпреки това около тях се въртят хора. Бате Кольо, Стопата, Бате Анго, Алексан – не питаме кой кой е. Научихме имената им преди това. Разговорът ни става от само себе си. Журналисти? Няма лошо. „Мен ме снимаха на лодката веднъж за „24-часа” – хвали се един от тях. Отдолу на снимката пишеше: „Варнески рибар използва хубавото време за улов”. Подпрял се е на железен стълб. Каза ни, че сега спокойно можем да пишем под неговата фотография: „Варненски рибар се подпира, защото няма риба.”

Бараката на Наско Липчев има нов собственик. Всички помнят писателя. Така го споменават, сякаш всеки момент и той ще изникне от мъглата.
Няма улов – чуваме го от всички. Причини много. Корабостроителницата, курортите, градът – всички те изхвърлят мръсните си води, замърсяват морето. Няма пречиствателни станции. Няма попчета... Варненския залив е обречен. Не като на север, към Шабла, Дуранкулак. Допреди години все се е намирало нещо в морето, но като тази така лошо не е било... От време на време барбуна, малко кая и, ако има късмет, кефал.

Към селището се приближава друг рибар. Носи си скариди. Мъглата ще се вдигне, ще пробва да хвърли някоя въдица. Може и да има късмет. Пожелаваме му го. След това отиваме да видим старата кръчма на рибарите, „Камъша”. Все едно вчера е изгоряла и пожарникарите току-що са си отишли. Опушените дървени греди са застинали от ужас. Тук е намерил смъртта си, от задушаване, Иван Певеца. Не са могли да го изкарат, когато е пламнала кръчмата. Бил е трудно подвижен.
 
Тъгата, спуснала се над рибарското селище е по-гъста и от мъглата. Въпреки това намира се някой да каже, че най-важното е да има „живот и здраве”. Малък циркуляр стои на пътеката – някой е решил да си оправи бараката. Или да смени изгнила дъска на кея. Други двама дърпат количка, в която е сложена рибарска мрежа. Котките сякаш усещат, че скоро мъглата ще се вдигне и декемврийското слънце ще изгрее; ближат си лапичките и следят дали от някъде някой няма да им подхвърли храна.
 
Последен въпрос към рибарите: Къде ще празнуват Никулден и дали ще има шаран на трапезата? Слагат ръце в джобовете си, палят цигара. Клепачите на очите им се движат бързо – като клапа пред филмова камера, която връща лентата назад. Почти се изписват на лицата им спомените от славни празници, огромен улов и задружни приятели. Изкашлят се, за да се върнат в действителността. „Е, ще празнуваме, как няма да празнуваме. И шаран ще си вземем.” Изкашлят се – гласът им е също като пърпорене на стара рибарска лодка, потънала в мъглата около острова под Аспаруховия мост.