Вятърната мелница и счупеният бордюр

Мисия Варна

12-03-2011, 16:59

Снимка:

СНИМКИ: ВАРНАУТРЕ.БГ

Автор:

varnautre

Всичко от Автора

Преди няколко дни минавах по пътя за Каменар. Идвах от кръстовището на „В и К”, когато наближих отбивката за околовръстен път. Там, почти като по навик, се огледах за вятърната мелница. Нямаше я. Или поне така си мислех, залисан в движението. Но все пак ми направи впечатление камионът, паркиран в двора на мелницата. В този момент няколко работници го товареха с големи четвъртити камъни. Всички тези детайли се запечатаха в паметта ми за секунда. Това не попречи на притеснението ми трайно да се загнезди: Разрушили са вятърната мелница и сега продават камъка като материал втора употреба.

Съвсем наблизо се намира улица „Карамфил”. По-точно – двата реда панелни блокове. Пред един от тях двама съседи имат почти кръвна вражда. Не е заради жена, маза или шум по никое време, а заради мястото за паркиране. Пред самия вход има изкъртени няколко блокчета бордюр, което позволява само на един автомобил да паркира под голямо дърво. През зимата возилото е на завет, а през лятото – на сянка. Плюс това нощно време движимото имущество е ярко осветено от мощна лампа, монтирана пред самия вход. Е как да не искаш да паркираш колата на сигурно там? Няколко пъти съседите, спорейки за мястото, са стигали до кръвни обиди, почти физическа интервенция и остри закани, от които на останалите съседи са им се изправяли косите.

В края на същия ден, когато бях почти убеден, че са унищожили вятърната мелница, поех с колата отново към мястото. Исках подробно да огледам терена, за да съм сигурен, че този по-скоро духовен, сантиментален или ако щете архаичен символ на Варна, е изчезнал. Заблудил съм се. Мелницата си беше на мястото – нищо, че от нея бе останал само корпусът. Нямаше го покрива, витлото – корпусът приличаше на стара кола, с откраднати гуми и счупени прозорци. Дворът бе ограден и вътре наистина се продаваха строителни материали втора употреба. Слава Богу – не останки от мелницата засега.

Двамата съседи-врагове за паркомястото имат малки деца. Вечер, когато ги прибират от детска градина, те стават неволни свидетели на сериозната битова драма. Бащите им се карат, размахват юмруци като заредени пистолети, готови да изстрелят натрупаната през деня агресия. Комшиите им вече имат план – да спасят мира във входа и най-после те и децата им да намерят добрия тон.

Вкъщи изкарах най-големия плуг и внимателно прерових интернет за информация. Да, варненци обичаха вятърната мелница. Намерих куп репортажи, включително и материал на водеща телевизия за вятърната мелница. Изчетох жалбите, притесненията, както и опитите на по-будни люде да спасят този духовен паметник. Уви, той не е с национално значение, не е обявен за паметник на културата и се намира в частен имот, където в този момент се продават строителни материали втора употреба. На другия ден, предрешен като разследващ журналист, тръгнах към обекта. Целта: да разбера каква ще е по-нататъшната съдба на мелницата.

Улица „Карамфил” не е близо до центъра, както и до възлови обществени сгради, където проблемът с паркирането стига до садизъм по отношение на останалите участници в движението. И все пак там живеят хора. Криза-некриза – някои от семействата карат по две коли. И има сериозен проблем с паркирането, особено пред вход „В”, където двама съседи давят гнева си всяка вечер с люта ракия. Техните приятели комшии, обаче, са замислили да им отнемат това апетитно място за паркиране. Как? – не, не като започнат те да оставят там своите коли. Просто са решили да премахнат мястото, а заедно с него и напрежението във входа.

В двора на вятърната мелница заварвам бардак от разхвърляни останки от строежи. Очевидно само тези, които са за продан, имат, така да се каже, търговски вид. В последния момент съзирам нещо като барачка. От там се измъква един тип, чиято физиономия говори за човек, който държи в къщата си собствен казан за варене на ракия: лицето му е премазано от перманентно неудовлетворение, а очите му излъчваха натровен с нещастия житейски опит. Попитах го за едрите камънаци, досущ приличащи на тези, от които е изградена мелницата. Едва разбрах какво ми отвръща – гласът му бе като тракторен мотор с утаено в картера гъсто масло. Опитах се да насоча разговора към мелницата, но той, като разбра, че няма да купя нищо, обърна към мен висналото до коленете дъно на мръсните си дънки. Някъде тук приключи опитът ми да разбера нещо повече. Но любопитството ми не секна. Вече бях забелязал, че от северната страна, където е било витлото, камъните са започнали да падат. Колко му е да ги посъберат и да ги сложат на сергията за продан. Навярно, лека-полека те щяха да отидат в някой зид, ограда или стена. Оставена на времето, мелницата щеше да се разруши. И скоро само споменът за нея щеше да остане в паметта на варненци.

Комшиите отидоха до борсата за материали втора употреба. Именно в двора на мелницата. Там избраха няколко каменни блокчета, натовариха ги на ремарке и тръгнаха към улица „Карамфил”. Трябваше да използват времето, когато съседите-врагове ги няма. Бяха подготвили дупките. Щом пристигнаха пред входа се хванаха на работа. Каменните блокчета попълниха местата на липсващите бордюри. Хубаво ги набиха и замазаха. След това разкопаха пръстта зад тях и засадиха няколко корена цветя. Така, за няколко часа, от старото паркомясто не остана и следа. Оставаше да видят какво ще стане, когато се приберат претендентите.

Вятърната мелница е символ. Няма нищо случайно, че се намира в частен двор. Дадох си сметка за това. Навярно така е трябвало да бъде – да гледаме на нея не като на национален обект, а като свой, личен, варненски. И всеки да го носи в себе си, без да плаща такса, данък или наем. Този символ е колкото сантиментален, толкова и дълбок. Притежавайки го, една малка част от нас навярно мисли за Дон Кихот, за наивността, за старите приказки за мелничаря, воденичните камъни и т. н. Малка, но все пак тази част от нас е водеща, когато трябва да определим добрите символи на нашия живот и оста, около която в крайна сметка се върти ежедневието ни. Може малко смело да прозвучи, но в този момент вече не ме вълнува истинската съдба на мелницата. По-скоро искам да съм сигурен, че поне две поколения варненци ще повтарят: „Минаваш покрай старата мелницата...” или: „Тръгваш по пътя, където беше вятърната мелница...” Съхранявайки в спомените си добрите символи, ние даваме храна на добродетелите си. По пътя на тази логика, след стотина години, да речем, когато никой няма да помни вятърната мелница, клуб от млади фотографи ще изнамери снимки от стара Варна – от началото на 21-век. Ще видят мелницата, ще започнат да си припомнят някои добри истории, напоени с животворен сантимент, и ще решат наново да издигнат стария символ на града.

А през това време...

Двамата враждуващи съседи са се прибрали и немеят пред изчезналото им паркомясто. Заварили са бордюр, китки и сега не знаят къде да паркират колите си. Комшиите конспиратори се показват и започват да им обясняват, че са взели камъни от вятърната мелница. Писнало им било от скандали и караници. Ще вземе някоя беля да стане. Съседите се поглеждат. Поглеждат се и децата им. Накрая всички си стискат ръцете.

И от този ден нататък двамата мъже, когато минават покрай мястото на вятърната мелница, винаги ще си спомнят как, въпреки всичко, са се научили заедно да мелят брашно.

{gallery}Story/2011-03-12-melnica{/gallery}