Фотографът Гаро Кешишян минути преди откриването на изложбата си

В артсалона на Радио „Варна” се е настанила, според думите на изкуствоведа Румен Серафимов, „специална настолна изложба”, което не означава, че фотосите стават за мезе вместо ракия или за всеки случаен поглед.

Фотографът е наредил своите деца-снимки върху кожени столове, за да ги вплете в изложбата на възпитаниците от „Дедал”. Малките артисти наскоро откриха своите първи стъпки под формата на своя изложба в същото пространство. И сега, както се казваше в онази реклама: имаме две в едно, а като ги съберем с публиката се получава цял джемсешън. Фотографът обича джаз, обича да похапва, обича да хортува с приятели, въобще Гаро обича... света. А той е топъл, добър, и сякаш тези до болка познати места от Варна или пък муцунки на артистични зевзеци ги виждаме за първи път, обаче обективът разказва и друга история. Хората и градът са други - заредени с емоция, в тях има анекдот, радост от живота, въздух, душа.

А каква е душата на артиста Гаро Кешишян? Минути преди откриването на изложбата с него се опитахме да скицираме съставките на жизнеността. Получи се междинен жанр: блиц интервю с кулинарен привкус.

- Уловили сте град Варна в непривична атмосфера. В някои снимки  Варна е ъгълче от парижко кафене, в други е мъгливо берлинско утро. Трудно ли се постига магията на преоткриването на родния град?

- Никак не е трудно. Щракаш си, то така и хората си мислят за нас фотографите. Но, виж, като станат 2-3 хиляди снимки, започваш да се задъхваш от труден избор и на финала се ядосваш, хвърляш 60 снимки.... а после - каквото остане, него слагаш на рамка. За мен Варна е място, където може един човек да се чувства различно всеки път, ако го сравним с други градове. Този град е пъстра, шарена сборна група от хора, от общности с поносимост по между си, но това не значи, че са влюбени една в друга. Тези хора нямат общи позиции в сферата на много неща, варненци помежду си се държат лекичко лицемерно, за разлика от бургазлии например. Бургазлии са по-плътни от варненци. В тези фотографии се съдържат парченца от този град, а публиката, ако е умна - нека си ги сглоби като пъзелче.

- В изложбата Ви присъстват известни на варненската общественост артистични шеметни персони. Какви са страстите на тези муцунки според Вас?

- Портретите в т.нар. грос план са на хора, с които се познаваме лично. Но колкото и да ги познаваш, трудно е да мотивираш човек да бъде естествен пред камерата. Тогава започва едно позиране, театралничeне, тази муцунка играе представата за себе си, а на мен ми се пада трудния жребий да извадя муцунката от изкуствеността. Някои хора не ги познавам, например тези двамата пред теб с голите глави и татуировките съм ги снимал на сватба.

- Какво си спомняте от двигателите с вътрешно горене, с които се познавате професионално преди фотографията?

- Работих в един завод и направих първите си снимки, като неглижирах социализма тотално. Снимах работниците не по лустросания начин на вестник „Работническо дело”, снимах ги със скъсани дрехи, ухилени до уши. Тогава получих и първата си награда за снимка от Бианалето по фотография. Един от шефовете  тогава, кaзваше се Стефан Мутафчиев бе добронамерен към фотографията ми и по Националното радио споделил за фотографиите следното, че с тези снимки нашата фотография е обърната надолу с главата и който иска, може да последва този пример. Може би заради тези снимки не ме пуснаха навън от България да попътувам, но пък после настъпиха други времена.

- Идва Коледа, а вие сте известен почитател на добрата кухня. Каква арменска гозба бихте ни препоръчали за Коледа?

- Ашуре. Това е типично арменско ястие. Арменците го наричаме АНУШ АБУР, което ще рече сладка супа. Така че пожелавам на всички една сладка Коледа, толкова сладка като нашето ашуре.